„Такъв глупак е — мисли си тя. — А пък аз съм още по-голяма глупачка, задето се занимавам с него.” Все пак не помръдва и гледа към моравата зад къщата; не иска да го повика, защото той още преди десет минути излезе от кухнята и се скри сред дълбоките нощни сенки. Какво ли прави? Там няма нищо освен жив плет и… Някъде наблизо изскърцват автомобилни гуми, изтрещява счупено стъкло, залайва куче, разнася се пиянски вик. Накратко, звуци, типични за петъчна вечер в университетско градче. Лизи се изкушава да извика Скот, но ако го стори, ако извика дори само името му, той ще разбере, че вече не му е сърдита. Поне не е толкова сърдита. Всъщност тя не му се сърди. Бедата е, че той е избрал кофти петъчна вечер да цъфне пиян (за шести-седми път) и да закъснее (за пръв път).
Радиото на Денди хващаше само станции на средни вълни. WGUY приключваше излъчването на програмата си в късния следобед, но по WDER предаваха евъргрийни — някакъв изпълнител, популярен през петдесетте, пееше за първата любов, когато Лизи изплакна чашата си, върна се в дневната и… бинго! Скот стоеше на вратата, държеше кутийка с бира и гузно се усмихваше. Може би музиката й беше попречила да чуе приближаването на форда. Или силното главоболие. А може би и едното, и другото.
— Здрасти, Лизи — каза той. — Извинявай, че закъснях. Много извинявай. След семинара с няколко колеги подхванахме спор за Томас Харди и…
Тя безмълвно му обърна гръб и се върна в кухнята, където радиото продължаваше да работи. Сега някаква мъжка вокална група пееше „Ши-бум”. Скот я последва. Тя знаеше, че ще я последва, така ставаха тези неща. Чувстваше как в гърлото й се загнездват всички думи, които й се искаше да изрече — жестоки думи, отровни думи, ала някакво изплашено и самотно гласче й нашепваше да не ги казва, не и на този човек… само, че тя го заглуши. Толкова беше вбесена, че друго не можеше да стори.
Скот посочи с палец радиоапарата и обяви, явно гордеейки се с безполезните си познания:
— Това са „Кордс”. Оригиналната „чернокожа” версия. Лизи се извърна към него:
— Смяташ ли, че ми пука кой пее по радиото, след като бях на работа осем часа и те чаках още пет? А ти цъфваш по никое време, носиш си бира, хилиш се като идиот и ми се оправдаваш, че много повече държиш на някакъв мъртъв писател, отколкото на мен, така ли?
Усмивката още грееше на лицето му, но постепенно се смали и помръкна, останаха само устните, изкривени като заврънкулка, и една плитка трапчинка. Очите му се наляха със сълзи. Изплашеното самотно гласче отново се опита да предупреди Лизи, ала тя не му обърна внимание. Сега беше в силата си, сега й беше паднало да реже жива плът. И помръкващата усмивка на Скот, и печалният му поглед й подсказваха, че този мъж лудо я обича, което пък й даваше още по-голяма възможност да го нарани. Но уязвимостта му не смекчи сърцето й. Щеше да му причини болка. Защо? Защото можеше.
Докато стои на прага на задната врата и го чака да се върне, тя не си спомня всичко, което му наговори, знае само, че всяка следваща обида беше още по-жлъчна, още по-жестока. В един момент с потрес си даде сметка, че се заяжда като Дарла (поредната от сестрите Дебушър, проявяваща тиранични наклонности), но по това време усмивката на Скот напълно беше изчезнала. Гледаше я опечалено и тя изтръпна, като видя как очите му, уголемени от сълзите, се разширяват, докато сякаш запълниха цялото му лице. Лизи млъкна по средата на тирадата, с която го обвиняваше, че ноктите му винаги са мръсни и че ги гризе като плъх докато чете. Млъкна и осъзна пълната тишина — не се чуваше рев на автомобилни двигатели, скърцане на гуми, нито дори музиката, изпълнявана от оркестъра, който през почивните дни свиреше в заведението „Четирилистна детелина”. Тишината беше толкова потискаща, че на Лизи й се прииска да си вземе думите обратно…, но не знаеше как. Най-лесно бе да каже: „Въпреки всичко те обичам, Скот, хайде да се любим”, само че това й хрумна по-късно. Едва след бума.
— Скот… аз…
Не знаеше как да продължи, пък и сякаш не беше необходимо. Той вдигна показалец като учител, който иска да подчертае нещо много важно, и устните му отново се разтегнаха в усмивка. Или поне в подобие на усмивка.
— Почакай — каза.
— Да чакам ли?
Скот изглеждаше доволен като че ли тя беше разгадала сложна логическа задача.
— Да, почакай. — Преди Лизи да каже още нещо, той се обърна и закрачи в мрака — вървеше уверено, не залиташе (все едно изведнъж беше изтрезнял), тесният му ханш се поклащаше.
Лизи каза: „Скот?”, но той само отново вдигна пръст. После сенките го погълнаха.
17.
Сега тя стои на прага и тревожно напряга очи в мрака. Изгасила е лампата в кухнята, защото мисли, че така ще й е по-лесно да види Скот, но дори уличното осветление не може да разсее сенките, завладели полегатата морава. От съседния двор се чува дрезгав лай на куче. Лизи знае, че песът се казва Плутон — чувала е как от време на време стопаните му се карат… не че има някаква полза. Мисли за трясъка от счупване на стъкло, който чу преди малко — прозвучал беше съвсем наблизо също като лаят на кучето. По-близо от другите звуци, които изпълват тази неспокойна и злощастна нощ.
Да му се не види, защо се нахвърли върху Скот, защо го обиди? Та нали изобщо не и се гледаше идиотския шведски филм? И защо изпита толкова голямо задоволство от горчивите си думи? Толкова злорадо и подло задоволство.
Не знае отговора на този въпрос. Топлата нощ в края на пролетта я обгръща с ароматния си дъх, тя се пита колко ли време е минало, откакто Скот се изгуби в мрака. Само две минути ли? А може би пет? Струваше й се, че са много повече. И този трясък на счупено стъкло… имаше ли нещо общо с него?
„Оранжерията е там.”
Ни в клин, ни в ръкав сърцето й забива до пръсване. В същия момент тя зърва някакво движение отвъд границата, до която достига светлината. След секунда движещото се петно се превръща в човек. Лизи чувства облекчение, но страхът й не намалява. Не може да забрави трясъка на счупено стъкло. Пък и походката на Скот я смущава — той вече не се движи нито напето, нито уверено.
Иска да го повика, но от гърлото й се изтръгва само немощно гласче:
— Скот?
Същевременно тя плъзва ръка по стената, за да напипа бутона за включване на лампата над входната врата. Мисли си, че Скот едва ли я е чул, но призрачният силует, който се тътри към нея — да, не ходи, а се тътри — вдига глава тъкмо когато изтръпналите и пръсти напипват бутона и го натискат.
— Това е бум, Лизи! — извиква той в същия миг, в който светлината озарява моравата — ефектът едва ли ще е по-театрален, ако Скот е изчаквал тъкмо този момент да се „появи на сцената”. Гласът му изразява ликуващо облекчение, сякаш е оправил нещата помежду им. — И не обикновен, а кръвен бум!
Лизи за пръв път чува думата бум, но не я взема за друга, например буу или дум. Това е една от думите, измислени от Скот, и не е обикновен бум, ами кръвен. Светлината от кухнята се втурва да го посрещне; той протяга лявата си ръка към Лизи като че ли и носи подарък, а тя се моли на всички светии дланта му още да я има, иначе той ще довърши книгата, върху която работи, плюс всички следващи, като печата на пишещата машина само с една ръка. Защото на мястото на дясната му ръка сега се вижда само червеникава влажна пихтия. Кръв се процежда между разперените израстъци, напомнящи морска звезда, които според нея са пръстите му, и докато изтичва надолу по стъпалата на верандата и се втурва да го посрещне, преброява разперените червени израстъци… един, два, три, четири и — о, слава Богу! — петият е палецът. Пръстите му още са си по местата, обаче джинсите му са окървавени и той все така й протяга ръката си, с която е счупил едно от дебелите стъкла на парника. Поднася й своя дар, своето извинение, задето е закъснял, поднася й своя кръвен бум.
— За теб е — казва, когато Лизи сваля блузата си и я омотава около червената пихтия; чувства как кръвта веднага започва да се процежда през тънкия плат, усеща ужасяващата й топлина и разбира — естествено! — защо вътрешното й гласче толкова се страхуваше от ужасните неща, които тя наговори на Скот; този човек е влюбен не само в нея, но и в смъртта, и е готов да понесе злобните обиди, които всеки изсипва върху му.
Всеки ли?
Не, не съвсем. Не е толкова уязвим. Ще понесе да го обиждат само любимите му хора. Ненадейно Лизи си дава сметка, че не само тя предпочита да не говори за миналото си.
— За теб е — повтаря Скот. — Така те моля да ми простиш за закъснението и обещавам да не се повтори. Това е бум. Ние…
— Скот, замълчи. Не ти се сър…
— Наричаме го „кръвен бум”. Татко обясни на двама ни с Пол, че…
— Не ти се сърдя. Честна дума.
Той спира пред разнебитената стълба към задната веранда и озадачено се взира в Лизи. В този момент прилича на десетгодишно хлапе. Блузата, несръчно омотана около ръката му, прилича на рицарска ръкавица; върху жълтата тъкан са разцъфнали грамадни кървави цветя. Лизи стои по сутиен на моравата, тревата гъделичка голите й глезени. Жълтеникавата светлина от лампата в кухнята вдълбана сянка между гърдите й.
— Ще го вземеш ли? — Гледа я като дете, което моли за нещо. В този момент мъжът в него го е изоставил. Лизи вижда мъката в погледа му, изпълнен с копнеж, и знае, че не е предизвикана от наранената му ръка, ала не знае какво да каже. Безпомощна е. Хрумването й да направи превръзка с блузата си, за да спре кръвта, беше гениално, обаче сега сякаш е парализирана. Има ли правилен отговор на въпроса? И още по-важно, има ли погрешен? Защото ако сгреши, със сигурност отново ще го тласне към лудостта.
Скот й помага:
— Ако приемеш бума, особено кръвния бум, значи приемаш извинението на някого. Татко го каза на двама ни с Пол. Разправяше го отново и отново.
Лизи забелязва, че втория път Скот използва думата „разправяше”, както би казало едно хлапе. Пренесъл се беше в детството си. Майчице! Майчице, Луиз!
— Ще го приема — казва тя, — защото поначало не ми се гледаше смотания шведски филм със субтитри. Осем часа бях на крак, капнала съм от умора. Исках само да се любя с теб, а сега ще се наложи да отидем в спешното отделение.
Той поклаща глава.
— Скот…
— Щом не ми се сърдиш, защо ми се разкрещя и ме нарече разни лоши неща?
„Разни лоши неща.” Още една „пощенска картичка” от миналото му, забелязва Лизи; сега няма време да я разучи, но непременно ще й отдели внимание.
— Защото вече не можех да крещя на сестра си отвръща; незнайно защо изведнъж фразата й се струва много забавна. Избухва в смях и звукът така я стряска, че тя се разридава. После на сърцето й олеква. Бавно сяда на стъпалата на верандата, струва й се, че ще припадне.
Скот сяда до нея. Двайсет и четири годишен е, косата му стига почти до раменете, брадата му е набола, защото не се е бръснал поне два дни, толкова е слаб, че прилича на вейка. На лявата си ръка носи блузата на Лизи, единият ръкав се е размотал и е провиснал. Скот целува пулсиращата трапчинка на слепоочието й, после се втренчва в Лизи — погледът му е изпълнен с безмерна любов и съчувствие. Заговаря и този път думите му са на нормален човек:
— Разбирам. Кофти е да имаш роднини.
— Точно така — прошепва тя.
Скот я прегръща през кръста с лявата си ръка, която Лизи вече мислено нарича „ръката — кръвен бум” неговият дар за нея, дарът на един безумец.
— Не е задължително да им обръщаме внимание казва преспокойно като че ли не се е случило нищо необичайно като че ли само преди минути не е превърнал дланта си в кървава пихтия. — Повярвай, човешката памет е къса, хората могат да забравят всичко.
Тя скептично поклаща глава:
— Наистина ли?
— Да. Сега е нашето време. Заедно сме. Ние двамата. Само това има значение.
„Ние двамата.” Ала иска ли тя да са заедно, след като разбра колко лесно Скот прекрачва границата между нормалното и лудостта? След като вече си представя какъв ще е съвместният им живот. След миг си спомня допирът на устните му до слепоочието й и си казва: „Може би искам. Та нали всяка буря отминава?”
— Наистина ли? — повтаря.
В продължение на няколко секунди Скот мълчи. Само я прегръща. Откъм мизерния център на градчето Клийвс Милс долитат ръмжене на автомобилни двигатели, викове и пиянски смях. Петък вечер е и студентите се забавляват. Но това не е тук. Тук са само миризмата на полегатата морава, застинала в тъмата на тази нощ в началото на лятото, лаят на Плутон в съседния двор и усещането за ръката на Скот, която обгръща кръста й. Успокоява я дори допирът на наранената му длан върху корема й, макар че оставя кървав отпечатък, сякаш я дамгосва.
— Мило — най-сетне казва той.
Пак мълчи. После прошепва:
— Миломое.
Стивън Кинг-Романът на Лизи
