За всички които си мислят че не са пози и че това не се отнася за тях
За всички които си мислят че могат да критикуват без да са критикувани
За всички които си мислят че логика е нещо което можеш да си качиш на телефона
За всички които си мислят че да спора е същото като боя
За всички които си мислят че са умни
ама не са
и много им се иска да са
ама всъщност не са
и грамотни си мислят че са
ама пак не са
За всички които си мислят че емо,пънк,метъл,scene са подразделения на народната музика
За всички които се смеят защото не цепят за какво става въпрос
За всички които се сещат че говоря за тях
ама се правят че не схващат
За всички които ме гледат
но не ме виждат
За всички които искат прост отговор на простите си въпроси
За всички които си "мислят" че могат да ми перефразират думите ей така
За всички които си мислят че като съм ги изтърпяла веднъж ще ги изтърпя още 100 пъти
За всички които се боцкат всеки ден
За всички които си мислят че да се боцкаш е нещо което се случва ежедневно на шивачките...

Чудесно! Сигурно бе впечатлила много хора със си-

лата и смелостта си, но докъде бе стигнала? До пусто-

тата. До пълната самота. До „Вилет". До чакалнята на

смъртта.

Вероника пак започна да се разкайва, че е направила

опит за самоубийство, и отново решително отхвърли

това чувство. Защото сега изпитваше нещо, което нико-

га по-рано не си бе позволявала: омраза.

Омраза. Тя сякаш присъстваше физически, като сте-

ните, пианото, сестрите - Вероника можеше почти да

докосне тази разрушителна енергия, която излизаше от

тялото й. Бе позволила на чувството да я обземе, без да

се пита дали е добро, или не. Омръзнали й бяха самоконтролът

маските, благоприличието поведение.

Вероника искаше през последните два-три дни от живота си

да се държи колкото се може по-непристойно.

бе решила да не бъде любезна и да не разговаря с другите,

когато й се прииска да бъде сама, а сега се чувстваше

достатъчно свободна, за да изпитва омраза. Все пак и

достатъчно разумна, за да не започне да чупи всичко наоколо

и да свърши живота си, натъпкана с успокоителни

в някакво болнично легло.

И в този миг намрази всичко, за което се сети. Себе

си, света, стола пред нея, счупения радиатор в един от

коридорите, съвършените хора, престъпниците... Нами-

раше се в психиатрия и можеше да изпитва чувства, ко-

ито човешките същества крият от самите себе си, защо-

то всички сме възпитавани единствено да обичаме, да

приемаме, да се опитваме да намираме изход, да избяг-

ваме конфликти. Вероника мразеше всичко, ала най-

много мразеше начина, по който бе ориентирала живо-

та си - без никога да открие стотиците други Вероники

в себе си, толкова интересни, луди, любопитни, смели,

склонни да рискуват...