...толкова обичам започването на деня...в 6 и половина няма почти никой навън и аз вървя сама...тихо е и спокойно...никой и нищо не нарушава този изключителен покой...стъпките ми отекват тихо и кратко в тишината-троп-троп(и,разбира се,ако е валяло троп-троп се превръща в шляп-шляп)...точно отмерени,чуващи се през равни интервали...като метроном-раз,два,три,четири...6 и 30...хладно е,но не студено...по-точно е свежо...тази свежест,която може да се усети само в 6:30 сутринта, ме кара да мечтая,да се радвам,да се надявам...обещава ми един нов ден с нови случки и премеждия,радости и естествено много,много усмивки...но аз знам,че ще има и много уж "тайни" и "бързи" погледи и разни заговорнически споглеждания,говорещи по-красноречиво от самите думи...и докато размишлявам така задълбочено,вече стоя на спирката,която,не помня от кога,си е все същата...и ето-иззад ъгъла се показва една стара,синя единайска...цялата светнала,приближаваща някак величествено...после за 100-тен път се качвам в тролея и се чувствам страшно уютно...все едно съм си у дома...сядам на все същата старата седалка,която може би вече ме познава като ме види,гледам през все същия прашен прозорец и виждам все същите неща,както всяка сутрин...и все пак ми харесва да ги виждам отново и отново...сякаш за първи път...отново се замислям колко би било хубаво,ако...и изведнъж се оказвам на спирката и бавно тръгвам по-улицата...цялата посипана с листа,като цветен килим...и тук е така спокойно...чудя се защо улицата е толкова къса...защо хубавите моменти са толкова кратки...ала от тези задълбочени размисли ме изтръгва гласът на някоя групичка,отправила се към така обичното ни 12-то...тихи и гърлени,тънки и пискливи,шептяши,но никога еднакви...толкова е забавно да слушаш припряните им полузаспали разговори,които за теб не значат нищо,а за тях са целия изминал ден,месец или година...от време на време се чува смехът им,звучащ малко неестествено в тази необикновена тишина,ала който винаги ме кара да се усмихвам...

Училището е хубаво нещо...особено 12-то...

Защо толкова го мразя това Веди?!Защо?!Може би,защото всяка събота седя там по 6 часа и за всичкото това време ми се полага няква мизерна почивка от 30 минути?Или защото съм с някви хора,които не харесвам особено,а с които съм задължена да бъда?А вероятно просто се страхувам да не се изложа?Но пък какво ми пука,дали ще се изложа пред тях?Какви са ми те?И защо това момиче ми е толкова противно?Защо трябва да има изпити след 7-ми клас?Кой изобщо е измислил тия глупости с изпитванията,контролните и тестовете?99% съм сигурна,че е бил някой дядка като Сократ примерно и изобщо не са го изпитвали,както нас.Разбира се,това са глупости,ама ми е толкова скапано настроението,че няма накъде повече.А Веди го мразя заради всички тия причини,а и освен това,защото съм мързел безподобен.Всъщност като се замисля,може би го мразя просто защото ми е трудно.Дам...А може би не го мразя...Просто...Предпочитам да си стоя вкъщи и да слушам музика,да рисувам,да чета някоя хубава книга или просто да лежа и да мързелувам.Абе то...просто-сложно...се тая...Няма начин...Ще се мъчим цяла година и накрая няма да има с кой да споделим радостта...За първи път няма да искам да бъде лятна ваканция...няма да ми се ходи в Царево...Ще искам да си бъда тук в София,с всички мои приятели...Тц тц тц ще се разрева...

Бавно вървиш по ръба.Вятърът гали косите ти,Дъждът мие лицето ти,а прехвърчащите Снежинки целуват устните ти.И добре че вали, за да не вижда никой Сълзите ти.Но има един Никой от който не можеш да се скриеш.Казва се Съвест.Той винаги ти дава добри съвети,но ти никога не го слушаш.Точно както сега.Или може би не.Като че ли този път не си сигурна дали искаш да го направиш.Все още ти се живее.Тогава защо?И ти не знаеш.Вятърът те бутва небрежно и ти залиташ.Доста се изплаши,нали?Признай си.Сега няма пред кого да се правиш на силна,решителна и т.н.Тук сме само Ти,Съвестта и моята скромна особа.Но Ти,разбира се,не ме виждаш,тъй като Аз съм само Снежинка.И все пак защо толкова се изплаши,когато те бутна Вятърът?Нали това искаш?Нали затова се качи тук?Май започваш да се разубеждаваш.Какъв е смисълът?Позна-няма такъв.Сега ще слизаме ли?Е добре,нека постоим още малко.Седни до мен,няма смисъл да вървиш по ръба повече.Тъмно е.И студено.Ти си сама.Но ти е някак много уютно.И все пак топло.Всичко започва да ти се струва светло и красиво.Сега разбираш ли,че просто си се нуждаела да останеш за малко сама?Трябваше ли да се качиш на такава височина,да стоиш на ръба между Живота и Смъртта,за да го разбереш?Трябва да си вървиш.Стана късно.Не,не мога да дойда с теб.Аз съм просто Снежинка и трябва да остана тук.Тук е моят дом.Тук е моето място.Хайде,тръгвай вече.Не се бави.Един ден пак ще се видим.Сбогом...

Имаш ли приятели?
Колко пъти са те жегвали с този въпрос?И винаги отговаряш "да" без да се замислиш, нали?А какво всъщност са приятелите?Попринцип с този "епитет" са наричани хора които са ти много близки,на които можеш да разчиташ.Но всъщност те са едно природно явление,като ураганите,изригването на вулкани или земетресенията,които се появяват и изчезват за отрицателно време.И в крайна сметка остава само блед спомен за това което е било.Но понякога приятелите са нещо повече от поредната тропическа буря.Тогава те получават име-истински приятели.За жалост много хора не различават обигновената вълна от огромното цунами,което ще преобърне живота им.И стават огромни грешки-вместо да се отдалечат от изригващия вулкан,те влизат право в гърлото му и остават опарени за цял живот.

Защо хората си мислят че ме познават по добре от себе си?Защо си мислят че знаят как ще реаграм на всяка тяхна дума?Защо мислят че аз съм поредната отворена книга в тяхната библиотека?
Тези редове ме накараха сериозно да се замисля.Защо наистина?Всеки си мисли,че познава хората по-добре отколкото самите те се познават.Това може би им дава някаква престорена сигурност."Аз знам какво точно ще направиш-ако решиш да ме нападнеш съм защитен"Смешно,нали?Но в един момент на всеки му минава тази мисъл през главата(или недай си Боже я изръсва пред някого).Може да не са точно тези думи,но смисъла е същият.Но какво се случва,когато ти си абсолютно сигурен какво ще направи човека до теб,а той реагира по коренно различен начин?Пак ли ти е смешно?А не се ли сещаш,че и на теб ти се е случвало?И ти се оказваш прецакан от всякъде.Научил си си репликите на изуст,но...май си объркал пиесата,а?Вече не играеш главната роля,или само така ми се струва?Сега на мен ми е смешно.И защо да не се смея?Както сам разбра,аз не съм разтворена книга от която да четеш,която е еднообразна и предвидима.Аз не съм книга,която пълни етажерки,библиотеки или шкафове.Аз съм книжка в която края няма нищо общо с началото,в която събитията са определяни от разни случайности,а героите се сменят с главоломна скорост и приемат различни роли,без да имат право на избор.Единствено главната роля се играе от един и същи човек-истинския приятел.