Stacey ♥ ★

Бавно вървиш по ръба.Вятърът гали косите ти,Дъждът мие лицето ти,а прехвърчащите Снежинки целуват устните ти.И добре че вали, за да не вижда никой Сълзите ти.Но има един Никой от който не можеш да се скриеш.Казва се Съвест.Той винаги ти дава добри съвети,но ти никога не го слушаш.Точно както сега.Или може би не.Като че ли този път не си сигурна дали искаш да го направиш.Все още ти се живее.Тогава защо?И ти не знаеш.Вятърът те бутва небрежно и ти залиташ.Доста се изплаши,нали?Признай си.Сега няма пред кого да се правиш на силна,решителна и т.н.Тук сме само Ти,Съвестта и моята скромна особа.Но Ти,разбира се,не ме виждаш,тъй като Аз съм само Снежинка.И все пак защо толкова се изплаши,когато те бутна Вятърът?Нали това искаш?Нали затова се качи тук?Май започваш да се разубеждаваш.Какъв е смисълът?Позна-няма такъв.Сега ще слизаме ли?Е добре,нека постоим още малко.Седни до мен,няма смисъл да вървиш по ръба повече.Тъмно е.И студено.Ти си сама.Но ти е някак много уютно.И все пак топло.Всичко започва да ти се струва светло и красиво.Сега разбираш ли,че просто си се нуждаела да останеш за малко сама?Трябваше ли да се качиш на такава височина,да стоиш на ръба между Живота и Смъртта,за да го разбереш?Трябва да си вървиш.Стана късно.Не,не мога да дойда с теб.Аз съм просто Снежинка и трябва да остана тук.Тук е моят дом.Тук е моето място.Хайде,тръгвай вече.Не се бави.Един ден пак ще се видим.Сбогом...