Беше почти слънчев,леко пролетен следобед някъде в центъра на алеята.Имаше доста хора,но не прекалено голямо количество.Бяха точно колкото трябва да има в един парк на 22 април в 15:27 и с нито един повече.Както винаги сладоледаджиите усилено намигаха на госпожиците от щанда за розови бонбони,а децата все по-вдъхновено размазваха сладоледа по белите си блузки.Та то си е чисто изкуство да направиш една бяла блуза на синя блуза само благодарение на една топка сладолед.Но за жалост никой никога не оцени безкористния им труд...Бабите и дядовците разхождаха цялата рода кучета,като се усмихваха миловидно/както трябва да се усмихват едни добри и послушни старци/но същевременно се чуваха тихите им препирни "Оправи я тая яка най-сетне,заприличал си на бустанско плашило" или "ей за 40 години не се научи да си обуваш еднакви чорапи.."Виждаха се и някакво количество 16-17 годишни подскачащи и ухилени до ушите момчета и момичета,носещи разноцветни балони,хванати за ръка.Само те си знаеха за играта "Стискай другия докато му посинее китката".В различните райони тя си имаше различни названия като "Кой първи ще отиде в І градска","Мога ли да ти счупя ръката за 30 секунди" ,"Ще изъдржиш ли на маникюра ми" и така нататък..Джуди седеше на една от пейките на така наречената "Алея на влюбените" и чакаше Раян,който явно за никъде не бързаше,защото трюбваше да е тук/или там/преди повече от минута и половина.../Леко лирическо отклонение за да вникните в ситуацията- първо името на Раян е съкратено от Райънфорстър-Джафър-Уотсън де Ставърски и живееше на две пресечки от Джуди,чието пълно име е Джудафалда-Грид ала Стивънсънчовска(точно така,имаше нещо славянско в нея).И двамата имаха коси със собствено мнение,дрехи със собствено мнение и майки със собствено мнение по абсолютно всички въпроси...но пък бяха толкова лудо влюбени един в друг та чак не им личеше.А да.И бяха 16-годишни,ако не съм го споменала.Ако пък съм го споменала,значи се повтарям и няма пак да кажа че бяха на по 16 години-ни повече,ни по-малко./


И така Джуди си седеше на бозавата пейка и чакаше,оглеждайки се за Раян през любимите си огромни розови очила/стил мухата Цеце,неотшумял все още в Калифорния/.Бяха големи,ама като казвам големи имам предвид наистина големи.




И така замислена за нещата от живота и за живота от нещата,Джуди реши ,че ако де Ставърски й се появи пак с бонбони в ръцете,ще му откъсне...носа.Че то от толкова бонбони...ще вземе да хване някоя болест.Или по-лошо-ще надебелее.Ноо Раян не направи тази грешка и се появи...с балони.Мило нали?И не само с балони,ами и с роза...ау...романтика...Ама на госпожицата не й минават тия-закъснял е със 7 минути!А и веднаги й просветва каква е работата...


Роза:
1.другата седмица няма да може да дойде да я вземе от танци
2.зяпал е цветарката в достойнствата/кой ги пуска тия 17-годишни цветарки навън?!/
Балони:
-пак е ходил при тия говеда балонаджиите й са й обсъждали задника...направо супер.
Но въпреки всичко си докара свежата физиономия на лицето и му се усмихна приветствено...по късно щеше да си отмъщава.

I WANT CANDY!

Не искам да мразя-искам просто да ОБИЧАМ

ако имаш сили-мрази ме,

аз предпочитам да ОБИЧАМ!

небето,земята,слънцето,луната......

НИКОГА НЯМА ДА ЗАГУБЯ СЛЪНЦЕТО И УСМИВКАТА.и себе си.

To everyone whose ever been called a freak (Y'all no what I'm saying)
This is for you (What?)
Here we (GC) Here we go

You wanna hate me now, but I won't stop now.

просто не можеш да ме спреш.

защото живея...както си искам

blow.. slow. . . soul... . . . . sloww. . . . . . .

I can't see your face but...








Sometimes...we lose our faces...but just sometimes...now and then...on the crowded street somewhere...




Even I can't see your hole face, I've fallen in love with you... Cause I can Imagine how beautiful you are.

...думи черно-бели раняват ме цветно...

когато искам да кажа нещо...

...просто го казвам.И мисля,че трябва да кажа нещо за един човек,който открадна цялото ми доверие,сви го на топка и го пъхна леко небрежно в левия си джоб.
Един човек,който много подло кашира цялата ми обич,направи я на хартиена шапка и си я сложи на главата.С лека ръка изтръгна всичките ми мисли и си съчини песен от тях.Направи си коронка от цветните ми чувства и я сложи на прозореца да се състезава с дъгата....

И пак той...шепнеше моите думи в ухото ми...
...пееше моите песни на глас...
...усмихваше се с моята усмивка...

...знаеше за какво мисля,дори да говоря просто за тъпото време...защото никога не мисля за времето...


ОБРА МЕ ДО ШУШКА,ГЪЗ ТАКЪВ!обичам те...



Един човек,който ме вдигаше,когато падах,и ми пъхаше топка доверие в десния джоб....


за един тролей №5,много усмивки и няколко думи,които излизат отвътре,просто защото няма откъде другаде да дойдат...

знаеш,че "обичам те" е слаба дума...но това,което казваме,рядко е това,което чувстваме,затова не ме слушай...намери истината и я почувствай...



Целувки от мен усмихнато човече, и не забравяй,
че много те обичам вече….
Не искам да пускам ръката ти, ръката ти
Не искам да пускам ръката ти….

Флък каза: помниш че дежи обясняваше как с теб в пет сутринта пушим трева и после в седем сме супер живи и подскачащи
Флък каза: и тъй като явно го правим всеки път ще ни държи и след като умрем

Знаеш ли,че песента ми полет е във есента
Прости,но песента ми полъх е от есента
Простете ми,но отново ще затворя очи

и ще отидя там където е тя
Светът ми се обърна

Прости,но обърна се света.

Когато падат листата,спомняй си това
че така стоят нещата...

Wosh-Prosti

AtenTioN!!! - EGOISTS!

me??not only...

Не искаш ли да се изгубим в мъглата?

Както онзи път преди толкова дни...
Нека отново се гледаме и докосваме
сякаш не знаем какво предстои...
Да се взираме с детски страхливи очи
Да се държим с вече пораснали /16-17-годишни/ръце...
въпреки всичко отново премръзнали,
заварени неподходящо от ноемврийския студ...
Защо пак не сплетем изтръпнали пръсти,
както в онзи паметен ден,
когато ти се прехласваше по колички,
а аз мечтаех просто за Кен...
Е,получих каквото желаех,
дори малко повече от това-
Кен,само че метър и осемдесет
с дълга и черна коса...
Кен със бретон над очите,
с много грим и една обица,
Кен от мечтите на всяко момиче
бе мой дори в реалността...
За него аз не бях Барби,
защото тя е със руса коса,
облечена като поредната кифла-чалгарка,
или нека го кажем „Като Холивудска звезда!”

И сега вървим по мокър тротоар под ръка,
в някакъв далечен,забутан квартал...
Студът става все по-хапещ
и тъмнината забулва нощта,
ала нищо не може да спре похода,
предприет към вечността...
Но нека.
Този път сме избрали,
и по този път ще вървим,
без значение каква цена ще трябва да платим...

Нека погледите се търсят отчаяно,
молейки за още няколко мига живот,
нека ушите се вслушват внимателно
в тишината пробождаща с нож...
Ала нека краката ни водят все в тая посока
и нека тя да е все към смъртта,
нека вървим рамо до рамо,
усещайки вече злата съдба...
Нека устите застинат във вечен крясък „Умри”
мразейки всичко и всички,
проклинайки сивите дни...

„Ох,нека спрем поне за секунда”-
помоли уморено едната душа.
„Не можем”-отвърна й другата
„всичко трябва да свърши преди сутринта”.

...И там някъде по мръсните улици,
под една лампа мъждукаща едва-едва
седяха момче и момиче,
плачейки за загубената игра.
Преди седем години се казваше „Криеница”
а днес се нарича просто „Живот”,
макар правилата да са почти същите,
има много по-голям залог...

...Трети час седим на същото място,
мислейки за банални неща,
аз-Барбито в готик вариант,
и той-моята емо любов...

...Мъглата става все по-гъста и тъмна,
сякаш за да ни скрие от любопитни очи,
или просто съчувства на две деца
с отдавна разбити мечти...


25.11.07