Stacey ♥ ★

Чудесно! Сигурно бе впечатлила много хора със си-

лата и смелостта си, но докъде бе стигнала? До пусто-

тата. До пълната самота. До „Вилет". До чакалнята на

смъртта.

Вероника пак започна да се разкайва, че е направила

опит за самоубийство, и отново решително отхвърли

това чувство. Защото сега изпитваше нещо, което нико-

га по-рано не си бе позволявала: омраза.

Омраза. Тя сякаш присъстваше физически, като сте-

ните, пианото, сестрите - Вероника можеше почти да

докосне тази разрушителна енергия, която излизаше от

тялото й. Бе позволила на чувството да я обземе, без да

се пита дали е добро, или не. Омръзнали й бяха самоконтролът

маските, благоприличието поведение.

Вероника искаше през последните два-три дни от живота си

да се държи колкото се може по-непристойно.

бе решила да не бъде любезна и да не разговаря с другите,

когато й се прииска да бъде сама, а сега се чувстваше

достатъчно свободна, за да изпитва омраза. Все пак и

достатъчно разумна, за да не започне да чупи всичко наоколо

и да свърши живота си, натъпкана с успокоителни

в някакво болнично легло.

И в този миг намрази всичко, за което се сети. Себе

си, света, стола пред нея, счупения радиатор в един от

коридорите, съвършените хора, престъпниците... Нами-

раше се в психиатрия и можеше да изпитва чувства, ко-

ито човешките същества крият от самите себе си, защо-

то всички сме възпитавани единствено да обичаме, да

приемаме, да се опитваме да намираме изход, да избяг-

ваме конфликти. Вероника мразеше всичко, ала най-

много мразеше начина, по който бе ориентирала живо-

та си - без никога да открие стотиците други Вероники

в себе си, толкова интересни, луди, любопитни, смели,

склонни да рискуват...